Голяма част от съвременните политици,
и, за съжаление – икономисти, продължават да разпространяват мита, че
централните банки, управлявайки парите, гарантират стабилност и
просперитет. Още повече, някои стигат дотам, че твърдят как растеж,
просперитет и глобална експанзия на търговията и индустрията не са
възможни без книжни пари и постоянна инфлация.
Историята
обаче изобилства с противоположни примери. Когато Британия буквално
„управлява света”, създавайки империя, над която „слънцето никога не
залязва”, цените всъщност спадат – потребителската кошница на
обикновения човек поевтинява с 16% за 114 години от началото на 19-ти
век до Първата световна война. Периодът след Гражданската война в САЩ до
1932 г. – когато по средата на депресията Рузвелт променя из основи
икономическия ред – е белязан със запазване на покупателната сила на
долара. За сметка на това, от 1914 година до сега цените във
Великобритания са нараснали 75 пъти, а американският долар вече купува
20 пъти по-малко стоки и услуги на пазара в сравнение с 1933 г.
Какво
разделя тези епохи в развитието на някогашните глобални хегемони?
Отговорът е един – водоразделът е премахването на връзката между
валутата и златото. Когато парите са злато, или обменими в злато,
стабилността е правило, а когато са оставени на политическите решения –
инфлацията се превръща в ежедневие.
Ако се вгледаме в миналото, книжните
пари са изключение и новост, а не правило. За сметка на това,
благородните метали – златото исреброто – са били почти универсални
„пари” за всички относително цивилизовани общества. В края на средните
векове – от средата на 13-ти до началото на 16-ти век – цените на
основните хранителни продукти, като жито, ечемик, месо остават
непроменени. Тогава за дребни транзакции в търговията се използват
сребърни и медни монети. Когато обаче, след откриването на Америка и
огромните залежи на сребро и мед, тези два метала стават изобилни в
Европа, цените започват да растат – но само измерени в сребърните
парични единици. Всъщност, изменя се съотношението в стойността
злато/сребро – от 8 към 1 (т.е. един грам злато струва 8 грама сребро),
до 15 към 1 – а цените в злато остават стабилни.
Да се обърнем към зародиша на
съвременните банки. Най-разпространеният пример е за търговците, които в
късното средновековие са търгували между италианските градове-държави и
Ориента. Типичната история е за търговеца, който заминава, да речем, от
Венеция за Дамаск, за да купи коприна и подправки, които после да
докара обратно в Европа. За него е по-сигурно да депозира пари при
венецианския „банкер”, да получи писмо, с което неговата
платежоспособност се потвърждава, и да го представи след
няколкоседмичното пътуване на партньора-банкер на мястото на тържището,
който да осъществи плащането за покупките. Но кое прави това възможно?
Единствено вярата, че търговецът е депозирал стабилни пари – т.е. злато.
А местните търговци не се интересуват от паричните системи във Венеция –
за тях е достатъчно да получат плащане в нещо, което има универсална
стойност – т.е. отново злато.
Да се обърнем и към нашите земи. Редица
изследователи посочват, че българите се позамогнали по време на
Руско-турската война през 1878 г. и така успели да изкупят много земи от
изселващото се турско население. Парите влезли покрай харчовете на
руската войска. Да се запитаме обаче как така чуждата войска харчи
заплатите си в друга държава, населението с готовност приема парите, а
след това с тях плаща на хора, които напускат и се заселват в други
части на Османската империя. Нито дума затова не се среща при историците
– не се говори за валутни спекуланти, банкери-мошеници или ограничения
за внос и износ на валута, като че ли това е най-естествен процес. И
всъщност е точно това – войниците плащат със злато и сребро, българите
приемат и си изчистват сметките с турските чифликчии, които също (макар и
„врагове”) нямат нищо против.
Когато Софийското браншово бакалско
сдружение решава да си построи дружествен дом през 1897 година, то
купува парцел в началото на бул. Дондуков за около 12 000 лева. На
практика то плаща малко над половин унция злато за квадратен метър –
или в днешни пари, около 600-700 евро на квадратен метър земя в центъра
на София, точно колкото се продават имотите и сега.
Да си зададем въпроса как Княжество
България – все още зависимо от Османската империя, без никаква финансова
система, с едва прохождаща индустрия – успява да издаде облигации по
външни заеми в края на 19-ти век. При това – платими в български левове и
то със срок 30-40 години. Всъщност, дългът може да бъде платен и във
франкове, марки, крони или лири – което няма особено значение, защото
валутите са обезпечени със злато, точно както и българският лев. А
лихвите са фиксирани – за 40 години – без уговорки, индексации, сложни
формули и обвързване с инфлацията! Просто заемите са били известни като
„5-процентния български златен заем” и т.н. – а това е било достатъчно,
за да се създаде доверие към младата държава. Затова и шокът от Първата
световна война е толкова голям – кредиторите, от незапомнени времена,
приемат за най-естествено заемите да се плащат в злато, а българското
правителство (както и почти всички други участници във войната, и
особено – загубилите) отказва. За тях няма значение какво пише на
облигацията – левове, франкове, марки – а това, че когато са отпускали
кредита, са очаквали да получат обратно същата равностойност в злато.
И сега към 20-ти век – белязан с масови
финансови катаклизми и инфлация. През 30-те години, масовите семейни
автомобили се продават за 500-700 долара – което изглежда малко
шокиращо по сегашните ни представи за цените. Но това са 15-20 унции
злато (по тогавашната фиксирана цена от 35 долара за унция). Същото
количество злато сега има стойност 25000-34000 долара – отново един
среден масов автомобил в САЩ. В разгара на депресията типичната фамилна
къща се продава около 4000 долара – или между 110 и 120 унции злато. В
момента, отново в тежка криза и отново със спадащи цени на имотите, това
количество злато има покупателна сила от 180-200 хиляди долара – което е
средната цена в средно скъп щат по източното крайбрежие на САЩ.
Неслучайно, мнозина от по-старото поколение приемат, че един
висококачествен мъжки костюм винаги струва около 1 унция злато.
Може
да вземем и малко по-скорошен и донякъде скандален пример. В учебниците
по стопанска история началото на 1970-те години се описва като времето
на рязкото поскъпване на петрола. За целия период от края на Втората
световна война докъм 1970 г. суровият петрол струва около 3 долара за
барел. После само за три години цената стига 12-13 долара. Дали това е
някакъв геополитически заговор на страните-износители от Близкия Изток?
Или пък изведнъж петролът започва бързо да се изчерпва? А всъщност става
друго – през 1971 г. президентът на САЩ Ричард Никсън официално отменя
ангажимента да обмени доларите, държани като резерви от чуждестранните
правителства и централни банки, в злато при курс от 35 долара за 1
унция. За няколко години цената на златото скача до 150 долара на
пазара. Излиза, че петролният картел единствено иска да запази цената на
петрола, измерена в злато – и високата цена в действителност е реакция
на обезценяването на книжния долар от политиците.
Всички тези примери вероятно вече
показват какво трябва да „заровим в гърне на двора”, ако искаме да
оставим нещо на внуците. Едно от качествата на парите – според
икономическата теория и няколко хиляди години опит в човешката история –
е съхранение на стойността. Не е достатъчно парите да са удобни за
употреба, или да се приемат в търговията от много хора. Нужно е да има
доверие, че покупателната им сила ще се запази в дълги отрязъци от
време. Ето защо златото със сигурност е повече пари от банкнотите,
издавани от съвременните централни банки без никакво покритие. Ако
искаме съхранение на стойността, предпочитаме злато, а не хартия.
Друго предимство на златото –
разглеждано като съхранител на стойността – е в това, че ценността му не
зависи от политически декрет. Обратно, хартиените пари и облигациите са
всъщност „обещания за плащане”. Те са ценни, доколкото този, който ги е
издал, спази обещанието си. Вероятно не е нужно да напомняме стотиците
парични реформи по света, при които след смяна на властта или други
катаклизми, правителствата отменят стари пари и издават нови, или
отказват да изплащат дълговете си. Отделно от това, правителствата нямат
ограничение колко такива „обещания” ще напечатат – независимо от
наличните в икономиката стоки и услуги. Банкнота в джоба днес може да
купува панталон, а на следващия ден – парче хляб, в зависимост от
действията на политиците. Златото обаче е търсено глобално, независимо
от политически режим или икономически платформи. То може да се размени
за стоки и услуги в почти всяка точка на света, независимо каква
идеология изповядват управниците там. Стойността му не може да изчезне с
решение на правителството.
Не на последно място, златото може да
съхранява покупателната сила без да е активна инвестиция по своята
същност. Мнозина сравняват покупката на злато с покупка на акции в
компании или други финансови инструменти. Но това са несравними действия
– активното инвестиране изисква познания, време за постоянен анализ и
носи риск от загуба. А какво да правят пасивните спестители – които
искат без да носят търговски и финансов риск да запазят покупателната
сила на спестяванията си? Как да може да има спестяване, без то да е
пряко вложено в стопански дейности, които винаги са свързани с
несигурности и риск? Традиционно, спестителите са държали „пари” – но
само когато парите са били злато. Защо да изневеряваме на някоко
хилядолетия успешна традиция?
Няма коментари:
Публикуване на коментар