От 2013 година насам бордът на Федералния резерв провежда изследване, за да „следи финансовото и икономическото състояние на американските граждани“. Повечето от данните в последния доклад, честно казано, са относително нормални – 49% от работещите на непълен работен ден предпочитат да се трудят повече часове, 29% от американците очакват да изкарат повече пари през следващата година, а 43% от хората, които притежават дом от поне една година, вярват, че цената му се е увеличила. Но отговорът на един конкретен въпрос беше изумителен. Резервът пита гражданите как ще си набавят 400 долара за извънредна ситуация. Отговорът – 47% процента казват, че ще трябва да ги вземат назаем, да продадат нещо или пък че изобщо няма да успеят да намерят подобна сума. 400 долара! Кой би си помислил?
Е, аз се досещах. Досещах се, защото влизам в тези 47 процента.
Знам какво е да се надлъгваш с кредитори за отсрочка до края на седмицата. Знам какво е да преглътнеш достойнството си и постоянно да натискаш хората да платят на теб, за да можеш ти да платиш на други. Знам какво е да си оставил залог на кредиторите или пък да запорират банковата ти сметка. Знам какво е да останеш буквално с пет долара до заплата и знам какво е да живееш на яйчена диета дни наред. Знам какво е да чакаш с ужас пощата, защото винаги пристигат нови и нови сметки за плащане, но рядко чек, с който да ги покриеш. Знам какво е да се наложи да кажеш на дъщеря си, че не си сигурен дали ще можеш да платиш сватбата й и че всичко зависи от това какво ще се случи тепърва. И знам какво е да заемеш пари от порасналите си деца, защото с жена ти сте свършили газта за отопление.
Не бихте си помислили подобни неща за мен, ако ме видите. Харесва ми да си мисля, че изглеждам относително успял. Биографията ми също подкрепя това впечатление. Имах сравнително добра кариера като писател – пет книги, стотици публикувани статии, редица награди и стипендии и репутация на не кой знае колко важен, но уважаван човек. Дори не би ви минало през ума да прегледате данъчната ми декларация. Аз съм доста далеч от богаташите, но обикновено изкарвам солиден среден, а дори понякога и висок доход – точно такъв би очаквал един писател, особено писател, който преподава и пише телевизионни сценарии, какъвто съм аз. И със сигурност няма да можете да ми дадете финансов съвет, защото последното, което бих направил – поне до този момент – би било да призная своята финансова несигурност или както предпочитам да я наричам – финансова импотентност.
Защото тя наистина притежава много от характеристиките на сексуалната импотентност: не на последно място сред тях са отчаяните опити да я прикриеш и да се преструваш, че всичко върви по вода. В интерес на истината, тя може да е дори по-унизителна от сексуалната. „По-вероятно е твой приятел да сподели с теб, че е на виагра, отколкото че има проблеми с кредитната си карта“ – казва Брад Клонц, финансов психолог, преподавател в университета Крайтън в Омаха, Небраска, който освен това съветва хората как да решават финансовите си проблеми. – Много по-вероятно.“
Америка е страна, както Доналд Тръмп ни напомни, на победители и победени, на силни и на слаби. Да имаш финансови затруднения е източник на срам, на ежедневно унижение – дори своеобразна форма на социално самоубийство. Мълчанието е единствената защита.
Затова никога не споделях за моите финансови премеждия дори и с най-близките си приятели – докато не осъзнах, че това, което се случва с мен, се случва и с милиони други американци, и то не само с най-бедните между нас, които по дефиниция се борят да свържат двата края. Според доклада на Резерва и други изследвания това се случва с професионалистите от средната класа и дори с хора от елита. Това се случва с тези, които наближават пенсионна възраст, както и с онези, които сега започват да работят. Това се случва както на дипломирали се висшисти, така и на хора, които не успяват да завършат гимназия. Случва се из цялата страна, включително на места, където не бихте очаквали да има подобни проблеми. Знаех, че не мога да намеря 400 долара в случай на спешност. Това, което не знаех обаче, беше, че толкова много други американци имат същия проблем. Моят приятел, местният месар Брайън – един от малкото ми познати, които открито говорят за финансовите си проблеми, веднъж ми каза: „Ако някой ти разправя, че се справя много добре, да знаеш, че те лъже“. Това може би не е напълно вярно, но изглежда не е толкова далеч от истината.
Част от причините да не съм знаел за този проблем беше това, че съвсем доскоро не го знаеха и икономистите, или поне не го обсъждаха. Те изготвяха статистики за безработицата и разликата в доходите, имаха данни за нетното богатство, но никой не следеше какво става в домакинствата, които живеят седмица за седмица, заплата до заплата, разход след разход. Дейвид Джонсън, икономист от Университета на Мичиган, който изучава финансовото неравенство, казва: „Изследват се спестяванията и дълговете. Но идеята, че хората не могат да свържат двата края или че няма да имат с какво да платят, ако се случи нещо извънредно, е ново поле за изследвания“ – това се случва от Голямата рецесия насам. Според Джонсън икономистите отдавна теоретизират, че хората успяват да балансират, компенсирайки лошите години с добри – взимайки заеми през лошите, спестявайки през добрите. Но скорошни изследвания показват, че когато някой получи малко повече пари – бонус от работното място, възстановяване на данък, дребно наследство – той по-вероятно ще ги изхарчи, отколкото да ги спести. „Може би – твърди Джонсън – хората нямат достатъчно пари”, за да пестят. Изглежда, че много от нас живеят в непрекъснато състояние на финансов риск. Ако наистина искате да знаете защо днес в Америка има толкова дълбоко икономическо недоволство независимо от многото индикатори, които сочат, че страната ни се движи в правилната посока, попитайте някого от съставляващите тези 47 процента. Попитайте мен.
Финансовата импотентност притежава и други имена – финансова нестабилност, финансова несигурност, финансово сътресение. Но както и да я наричате, фактите категорично показват, че от финансова гледна точка, или доста голямо малцинство, или много малко мнозинство американци ходят по тънък лед. Колко тънък? През 2014 година едно проучване на „Банкрейт”, подобно на това на Резерва, ни показа, че само 38 процента от американците могат да покрият спешна медицинска помощ на стойност от 1000 долара или пък ремонт на автомобила си за 500 долара с пари, които са спестили.
Два доклада, публикувани през 2015 г. от американския изследователски център „Пю”, разкриват, че 55 процента от домакинствата нямат достатъчно ликвидни спестявания, за да компенсират едномесечно оставане без приходи, а пък от 56-те процента анкетирани миналата година, които твърдят, че са обезпокоени за финансовото си положение, 71 на сто са притеснени, че нямат достатъчно пари, за да покриват ежедневните си разходи. Подобно изследване е проведено от Анна-Мария Лусарди от университета „Джордж Вашингтон“, Питър Туфано от Оксфорд и Даниъл Шнайдър от Принстън. На въпроса дали могат да „намерят“ 2000 долара в рамките на един месец в случай на непредвидени разходи, повече от една четвърт от анкетираните отговарят, че няма да могат, а други 19 процента – че биха могли, но само ако заложат нещо или вземат заем.
Заключението е, че близо половината от възрастните американци са „финансово нестабилни“ и „живеят на финансовия ръб“. Още едно проучване, проведено от Джейкъб Хекър от Йейл, изследва броя на домакинствата, които са изгубили една четвърт или повече от „разполагаемия си доход“ през дадена година – доход минус здравни разноски и лихви по дългове – и установява, че през всяка година от 2001 до 2012 поне едно от пет домакинства е претърпяло подобна загуба и не може да я компенсира чрез спестяванията си.
Може да погледнете на това като на проблем с ликвидността. Възможно е хората просто да не разполагат с достатъчно пари в брой в своите чекови или спестовни сметки, за да посрещнат непредвиден разход. В този случай може да предположите, че ще се ориентирате по-добре, ако се вгледате в нетната стойност, нетното богатство – в активите на хората, включително пенсионните им фондове и стойността на техните домове. Точно това прави Едуард Улф – икономист от университета в Ню Йорк и автор на книга за историята на богатството в Америка, която предстои да излезе.
Ето какво открива той: нищо в нетната стойност не може да ни успокои. Средната нетна стойност намалява рязко през последното поколение – тя е спаднала с 85,3% от 1983 до 2013 година за най-долния квинтил на доходите, с 63,5% – за втория най-нисък, и с 25,8% – за средния квинтил. Според изследване на фондацията „Ръсел Сейдж“ коригираната с инфлацията нетна стойност на едно нормално домакинство, което е точно в средната точка на разпределение на доходите, през 2003 година е 87 992 долара. През 2013 година тя е спаднала до 54 хиляди долара – с 38 процента. И макар че спукването на имотния балон през 2008 година със сигурност допринася за този спад, намаляването на парите в по-ниските квинтили започва много преди рецесията – най-рано в средата на 80-те години, твърди Улф.
Той изследва броя на месеците, в които главата на семейството в „разцвета на работоспособността си”, а именно между 25 и 55-годишна възраст, може да продължи самостоятелно да го издържа чрез ликвидация на всички финансови активи с изключение на недвижимото имущество, ако домакинството чисто и просто загуби своите доходи. Чрез този различен поглед към непредвидените спешни финансови ситуации Улф открива, че през 2013 година най-трудоспособните семейства от последните два квинтила не притежават никаква нетна стойност и следователно няма какво да харчат.
Семейство от средния квинтил с приблизителен доход от около 50 000 долара може да продължи да харчи... шест дни. Дори във втория най-висок квинтил семейството може да поддържа нормален живот само за 5,3 месеца. „Семействата използват спестяванията си чисто и просто за да оцеляват” – отбелязва Улф. Според него американското семейство се намира в „отчаяна нужда”.
Определени групи – афроамериканци, латиноамеринци, хората с по-нисък доход – имат по-малко финансови ресурси от останалите. Но финансовата импотентност е болест, която може да засегне всички, тя удря по всяка демографска група. Според проучването на „Банкрейт” близо половината от завършилите колеж не биха могли да покрият ремонт на кола или спешни здравни разноски със спестяванията си, а според Лусарди, Туфано и Шнайдър близо една четвърт от домакинствата, които печелят от 100 000 до 150 000 долара на година, твърдят, че не могат да съберат 2000 долара за един месец.
Част от работата на Лусарди била да интервюира хората по улиците на Вашингтон, окръг Колумбия, питайки ги дали могат да съберат въпросните 2000 долара. Макар сама да посочва, че ограничен брой интервюта още не са социална наука, тя е поразена от несъответствието между външния вид и отговорите на интервюираните. „Поглеждаш тези хора и виждаш млади професионалисти – казва Лусарди. – Очакваш да ти кажат: „Разбира се, че мога да намеря тези пари.“ Но много от тях не можеха.”
През 50-те и 60-те години на ХХ век американският икономически растеж демократизира просперитета. В последните години ние демократизирахме финансовата несигурност.
Ако помолите икономистите да ви обяснят сегашното положение, те най-вероятно ще посочат като основен виновник кредитните карти и дълговете, които те създават. Дълго преди Голямата рецесия мнозина предупреждаваха, че американците са се вкарали в кредитен капан. Според анализ на Федералния резерв и данни от финансовия сайт ValuePenguin през 2015 година дълговете по кредитните карти са възлизали на около 5700 долара на домакинство. Разбира се, тази средна стойност включва и всички домакинства, които не са дължали нищо. Дългове са имали около 38 процента от домакинствата и средният дълг в тази група е бил повече от 15 хиляди долара. В последните години, въпреки че броят на потребителите на кредитни карти спада, средният дълг на домакинствата е във възход.
Част от причината кредитите да станат толкова популярни през 80-те и 90-те години на миналия век е, че са били достъпни по начин, непознат на предишните поколения. Уилям Емънс, помощник-вицепрезидент и икономист в банката на Федералния резерв в Сейнт Луис, проследява този скок до едно решение на Върховния съд през 1978 година – „Маркет Нешънъл Банк ъф Минеаполис срещу Фърст Омаха Сървис Корпорейшън”.
Съдът постановява, че щатските закони, поставящи лимит на лихвите по кредитните карти, не важат за привилегированите национални банки, които работят в тези щати. Това веднага кара националните банки да започнат да издават кредитни карти където си поискат и да поставят каквито лихви пожелаят, и им дава огромен стимул да се насочат към уязвимите потребители. Емънс вярва, че години по-късно уязвими собственици на домове са били набелязвани от кредитори, предлагащи събпрайм ипотеки. До средата на 80-те г. на ХХ век дълговете по кредитните карти в Америка вече са в подем. Това, което е следва, е така наречената „Велика умереност“ – период, който продължава цяло поколение и в който рецесиите са рядко и леко протичащо явление, а рисковете да задлъжнееш много изглеждат ниски.
И двете явления засягат спестяванията. С възхода на кредитите много американци не чувстваха нужда да спестяват. С две думи – когато дълговете се покачват, спестяванията спадат. Както Брус Макклари, вицепрезидентът по комуникациите на Националната фондация за кредитни консултации, казва: „В началната фаза на Голямата рецесия имаше скок в търсенето на кредити, защото хората ги използваха на мястото на извънредните спестявания.
Те виждаха в кредитите спасителен вариант“. Не че американците – или поне тези, родени след Втората световна война – са били особено пестеливи. Личният процент на спестяванията достига 13,3 през 1971, преди да спадне до 2,6% през 2005 г. Миналата година тази цифра стига до 5,1% и според Макклари близо 30 процента от възрастните американци не заделят част от доходите си за живота си след пенсионирането. А съчетаем ли високи дългове с ниски спестявания, получаваме голяма част от населението, която не може да се справи в извънредна ситуация, свързана с финансови разходи.
Така, в крайна сметка кой е виновен? Според някои икономисти независимо от това, че банките прекаляват с раздаването на кредити, хората все пак сами избират да се превърнат в длъжници, да пестят твърде малко, да не си оставят резерв за извънредни ситуации, камо ли за годините в пенсия. „Ако искате да имате финансова сигурност – казва Брад Клонц, – отговорността за това е само ваша.“ Някои икономисти обясняват липсата на подобна отговорност с това, че кредитът е огромна промяна в сравнение със старата икономическа система, когато финансовите решения са били много по-прости, а проблемите, в които хората са можели да се вкарат – много по-малко. Промяна, за която повечето от нас не са добре подготвени.
Ироничното е, че колкото по-усъвършенствани стават финансовите предложения, теоретично давайки на хората много повече възможности да се справят с трудностите в живота си, изглежда се случва точно обратното, поне за много от нас. Наистина, Анна-Мария Лусарди и нейните колеги откриват, че колкото по-сложни са кредитните и финансовите пазари на дадена държава, толкова по-дълбока е финансовата нестабилност на нейните граждани. Защо? Лусарди твърди, че финансовият свят е станал много по-сложен, но нашите финансови знания не са се развили в крак с него.
Истината е, че много американци са финансово неграмотни, а тази неграмотност корелира силно с финансовите затруднения. Едно проучване, което Лусарди и неин колега провеждат през 2011 година, цели да установи познанията на американците относно основните финансови принципи (сложна лихва, диверсификация на риска, влияние на инфлацията). Резултатите показват, че 65 процента от гражданите на Съединените щати между 25 и 65-годишна възраст са финансово неграмотни.
Решенията, често провокирани от незнание, със сигурност са част от проблема. Отведете ме. Признавам се за виновен. Аз съм финансов илитерат или още по-лошо – невежа. Не го казвам като извинение, а като констатация. Вземах решения, без да се замислям за финансовите последици – от една страна, защото не бях информиран за тях, а от друга, защото вярвах, че ще успея да преодолея всяко препятствие, ако се появи такова. Избрах да стана писател – финансоворискова професия, вместо да се заема с по-изгодна и сигурна работа. Избрах да живея в Ню Йорк вместо на по-евтино място.
Избрах да отгледам две деца. Избрах да пиша дълги книги, които изискват години работа, въпреки че щях да получавам аванси рядко и на големи промеждутъци. Всички вземаме подобни решения и те очевидно се отразяват негативно върху живота ни. Но без да ставам прекалено метафизичен – това са изборите, които ни правят личности. Ние не избираме с мисъл за финансовото си благополучие, въпреки че може би трябва. Ние избираме с мисъл за нашия живот. Алтернативата щеше да бъде да се превърнем в различен човек.
Но въпреки изборите, които направих, включващи и револвиращ кредит, в по-голямата част от живота си не съм тънал в дългове (може би съм нагазвал в тях... добре де, понагазвал). Допреди около пет години, когато изобщо спрях да ползвам моите кредитни карти и започнах да ги изплащам малко по малко с помощта на финансов съветник, като винаги успявам да платя поне минималната месечна сума, а понякога и повече. Нямах спестявания, но не защото мислех, че мога винаги да разчитам на кредити или пък защото избрах да харча парите си по екстравагантности, вместо да ги спестявам. В ретроспекция, разбира се, моят проблем беше прост – твърде малко приходи, твърде много разходи. Кредитите ми позволиха да подобря тази ситуация за известно време – и едновременно да я влоша сериозно. И все пак корените на проблема бяха по-дълбоки
Никога не съм си помислял, че няма да печеля достатъчно. Малцина от нас си го мислят. Вярвах, че съм направил повечето важни стъпки. Отидох в колеж, получих висше образование. Преподавах известно време, получих договор за книга, преместих се в малък евтин апартамент под наем в Малката Италия, за да пиша, ожених се и известно време не се справях особено добре, докато не започнах да работя в телевизията (тези от вас, които са надарени със слонска памет, може и да си спомнят, че в продължение на три години замествах Джийн Сискъл и Роджър Ебърт в шоуто на Пи Би Ес Sneak Previews).
След това с жена ми си купихме малък апартамент в Бруклин, който можехме да си позволим, и си родихме две дъщери. Съпругата ми продължи да работи и така свързвахме двата края, въпреки че разходите за детегледачки и за частни училища се отразяваха сериозно на финансите ни. Не, не бяхме длъжни да пращаме момичетата в частни училища.
Можехме да ги запишем в кварталното държавно, макар да не беше особено добро, но решихме да жертваме собствените си удобства, за да се чувстват добре дъщерите ни. Някои икономисти обясняват нуждата от кредити и склонността да се харчи с широкоразпространения в Щатите синдром „да бъдеш в крак с Джоунс“*. Никога не съм искал да бъда в крак със семейство Джоунс. Но както много други американци, и аз исках децата ми да бъдат в крак с децата на Джоунс, защото знаех колко е лесно моите момичета да бъдат маргинализирани в общество, където почти всички награди отиват у един малък, добре образован елит. (Добре де, просто исках да бъдат победители.)
Въпреки всичко се преместихме в сърцето на Лонг Айлънд, Източен Хамптън, където нямаше да плащаме огромната такса за частното училище и където жена ми би могла евентуално да напусне работата си като изпълнителен филмов продуцент, за да бъде с децата. Загубата на доходите й щяхме да компенсираме, като спрем да плащаме на някого да се грижи за дъщерите ни. (Когато хората ме поглеждаха възхитени, щом чуят, че живея в Хамптънс, винаги им казвах: „Ние живеем там постоянно като бедните хора, не само през лятото като богаташите“.) Наехме къща и се вписахме успешно в новия квартал. След като Мартин Скорсезе купи филмовите права на моята биография за колумниста Уолтър Уичъл, дори успяхме да съберем пари и да купим къщата, която бяхме взели под наем.
Но проблемът с финансите е, че животът не ти сътрудничи. В нашия случай, а имам чувството, че това се отнася за почти всеки американец – възникнаха непредвидени обстоятелства. Не можех да продам жилището ни в Бруклин, защото управителният съвет на сградата отхвърляше всеки явил се купувач, което означаваше, че трябва да плащам ипотека още две години. Пазарът на жилища в Ню Йорк се беше влошил и в крайна сметка продадох апартамента с огромна загуба, защото нямах друг избор.
Предполагам, че трябваше да намаля цената по-рано, за да привлека повече евентуални купувачи – гледано в ретроспекция, това щеше да бъде най-мъдрият избор – но аз исках да погася дълговете си към банката. Загубих работата си в телевизията, защото не бях достатъчно лекомислен за този бранш, както ми казаха, което може би беше истина. (Или поне се чувствах по-добре, когато си мислех, че е така.) Все още разчитах на книгите си, но те отнемаха повече време, отколкото бях предвидил, а много добре знаех, че ако ги претупвам, това ще съсипе кариерата ми. (Казвам на студентите си, че всеки може да напише книга бързо – но това просто ще е лоша книга.) Момичетата пораснаха, но жена ми толкова дълго не беше работила, че бе невъзможно да възроди кариерата си, а и специализацията й като изпълнителен продуцент ограничаваше възможностите й. Във всеки случай, тъй като старомодната ми мъжка гордост беше заложена на карта, й заявих, че мога да издържам семейството съвсем сам, без нейната помощ – още един пример за прикриването на финансова импотентност дори от собствената съпруга. Продължих само с книгите, а нея държах в неведение.
На всичкото отгоре после дойде най-големият шок, макар да не бе неочакван – колежът. Изкарвах достатъчно, за да не се налага момичетата ми да разчитат само на оскъдните стипендии, но все пак това не стигаше, за да мога да им платя образованието изцяло. И аз, и жена ми вярвахме, че те са заслужили правото си да учат в добри университети по свой избор, и се озовахме в един финансов водовъртеж. (Не казвам, че университетите са кожодери, но... университетите са си кожодери. От колежа на едната ми дъщеря заявиха, че щом мога да си плащам ипотеката, мога да плащам и таксата й за обучение.)
В крайна сметка се наложи родителите ми да покрият повечето разходи за образованието на децата ми. Нямаше как да стане по друг начин. Въпреки че изобщо не съжалявам за този избор – едната ми дъщеря отиде в Станфорд, беше стипендиант, а сега учи медицина в Харвард, а другата замина в Емори, присъедини се към Световната организация на учителите, а след това в AmeriCorps, има магистърска степен от Университета на Тексас и стана лицензиран клиничен социален работник, който се занимава с травмирани деца – плащането на таксите ще ги остави без наследство след смъртта на моите родители. Така изчерпахме не само нашите скромни спестявания, но и тези на майка ми и баща ми.
Предстояха обаче още по-лоши времена. Понеже живеех главно от авансите, които ми плащаше моят издател, докато правя проучванията си за нова книга, по-голямата част от доходите ми се струпваха само за първата година, въпреки че парите трябваше да ми стигнат за повече време – толкова, колкото ми е нужно, за да я напиша. Това означаваше, че не бих могъл да платя непосилния данък изцяло, без да се съсипя, напрягайки се да приключа по-бързо с книгата.
Когато започнах да пиша биографията на Уолт Дисни, а дъщерите ми се подготвяха да заминат всяка в своя колеж, реших да платя само част от данъците, а остатъка, макар и с наложените лихви, да внеса по-късно, след като книгата ми излезе и получа последния хонорар за нея. Проблемът беше, че просрочените задължения растяха, лихвите не спираха да набъбват и влязъл в тази спирала, аз все имах нещо да плащам, все не можех да ги покрия напълно. Предполагам, че това също беше въпрос на избор – да си платя данъците до стотинка или да изчакам да издадат романа ми, като междувременно плащам ипотеката и купувам храна. Аз избрах второто.
И така си изкопах дупката. А тя беше дълбока. И може би никога няма да успеем да се измъкнем от нея.
Вероятно това нямаше да се случи, ако доходите ми бяха продължили стабилно да растат, както всъщност се случваше в Щатите преди. Това обаче не стана. Имал съм и добри години от време на време – нов ангажимент в телевизията, нов договор за книга, продажба на филмови права. Но като цяло доходите ми останаха непроменени и некоригирани с инфлацията, покупателната ми способност рязко намаля. За статии в списания изкарвах точно толкова, колкото и преди двадесет години. И не бях единственият. Доброто почасово заплащане – при това коригирано с инфлацията – достигна своя връх през 1972 година. От тогава насам средната му стойност като цяло е ниска. Разбира се, това не означава, че стойността на облагите, извлечени от него, не се е увеличила
Ако обърнем внимание на годишните коригирани с инфлацията доходи на домакинствата, които включват броя на часовете, заработени от надничари, и приходите на служителите на заплата, не ни се разкрива много благоприятна картина. Въпреки че доходите в горния квинтил на домакинствата са се увеличили драматично от 1967 до 2014 година, а дори още повече за най-богатите 5%, приходите за долните три квинтила са се повишили много по-умерено – само 23,2% за средния, 13,1% за втория най-нисък и 17,8% за най-ниския квинтил. Това е за период от 47 години! Но дори този незначителен растеж е леко подвеждащ. Пиковите години на доходите за най-долните три квинтила са били 1999 и 2000 г. – парите намаляват от тогава насетне – 6,9% по-малко за средния квинтил, 10,8% – за втория най-нисък, и 17,1% – за най-ниския. Ерозията на заплатите е нещо, над което никой няма никакъв контрол. Единственото спасение е да работим повече часове, за да успеем да компенсираме. Аз отдавна съм направил тази корекция. Работя седем дни в седмицата, от сутрин до вечер. Няма друг начин.
И все пак дори това не е достатъчно.
В доклад от 2010 година, озаглавен „Средната класа в Америка”, Министерството на търговията в САЩ очертава тази прослойка не толкова чрез позицията й на икономическата скала, колкото чрез нейните стремежи – собствен дом, кола за всеки възрастен член на семейството, здравна осигуровка, висше образование за всяко дете, пенсионен фонд и семейна ваканция всяка година. По тези стандарти аз и жена ми не се и доближаваме до такъв живот, въпреки че печеля пари, които биха минали за доход на средната класа, че дори и за по-висок. Един анализ през 2014 година на „Ю Ес Ей Тудей” заключи, че Американската мечта, обрисувана от фактори, които като цяло се припокриват с показателите на средната класа според Министерството на търговията, ще изисква годишен доход малко над 130 хиляди долара за едно нормално четиричленно семейство. Средният семеен доход през 2014 година е приблизително половината на тези пари.
В моя дом сме се научили да живеем без излишни удобства. Редуцирахме наполовина ипотечните си вноски чрез програма за модификация на ипотеки. Колата ни е „Тойота Авалон” от 1997 година със 160 хиляди мили зад гърба си, която получих от баща ми, преди да почине. Не сме ходили на почивка от десет години. Нямаме кредитни карти, а само дебитни. Нямаме пари в пенсионни фондове, защото ги изхарчихме, за да платим сватбата на по-малката ни дъщеря. Ядем в ресторант може би веднъж на два или три месеца. Въпреки че бях филмов критик в продължение на много години, вече рядко ходя на кино. Пазаруваме само на разпродажби. Правим ремонт на къщата или колата единствено когато са абсолютно необходими. Броим си стотинките.
Не искам и не очаквам съчувствие. Аз съм си виновен, че съм затънал в блатото – никой друг. Не съм бил измамен от безскрупулни кредитни търговци. Просто се издъних зверски. Живеех над финансовите си възможности, но най вече защото средствата ми прогресивно намаляваха. Не предприех онова, което се налагаше – да продам къщата например или да огранича сериозно разходите, въпреки че продажбата можеше и да не успее да покрие дължимата ипотека. И нека бъде ясно – не се жалвам от положението си. Аз съм много по-добре от доста хора, може би от повечето. Американците имам предвид. Изглежда, че всички се прецакахме. Може би тези 47% възрастни американци, които не могат да извадят 400 долара за спешни нужди, трябваше да живеят по-различно, по-рационално. Може би всички живяхме по-нашироко, отколкото е трябвало. Но се съмнявам, че всички тези хора са си причинили този удар сами. Много от наемниците от средната класа са жертви на икономиката, а вероятно и на онова велико и неустоимо американско обещание, което гърми в главите ни от деня на нашето раждане: „Просто работи здраво и можеш да имаш всичко”.
Все пак има и добри новини. Въпреки че заплатите са в застой, много вещи, особено дълготрайни стоки като телевизори и компютри, стават все по-евтини. Същото се отнася и за дрехите (макар че през последните години цените скромно се повишиха). Цените на жилищата, измерени чрез цената на квадратен метър на средно скъп и средно голям дом, са стабилни дори като се вземат предвид големите разлики от един пазар на недвижими имоти до друг. Но някои неща като здравното осигуряване и по-високото образование струват повече, много повече. И разбира се, те едва ли могат да бъдат пропуснати с лекота. Животът се случва и често се случва да струва скъпо – понякога повече, отколкото можем да си позволим.
Но дори и с това историята не приключва. Животът се случва, но се случват и гадости – неочакваните разходи, които са неизбежна част от живота. Извънредните ситуации на цена от 400 долара не са просто хипотези, не са хипотези и онези, които струват 2000 долара, нито пък... е, изберете си сума. Че спешни ситуации винаги възникват, е факт – те са неделима част от нашето съществуване. Финансовите консултанти ни съветват да заделяме поне 10–15 процента от доходите си за живота след пенсионирането и в случай на непредвидени спешни ситуации. Но основната причина много от нас да не могат да спестят пари за черни дни е, че живеем в една незатихваща буря. Изглежда сякаш всеки ден изскача някакъв неочакван разход – развалена печка, кола, която няма да запали, куцащо куче или пък капещо кранче. И това са само дребните неща.
В едно проучване на American Finances, публикувано миналата година от „Пю”, 60 процента от анкетираните твърдят, че са претърпели някакъв вид „икономически шок” през последните дванадесет месеца – спад на доходите, престой в болница, загуба на съпруг, основен ремонт. Повече от половината са се борили да свържат двата края след най-соления си непредвиден разход. Дори 34% от тези, които изкарват над 100 хиляди долара на година, твърдят, че са усетили напрежение в резултат на икономически шок. И пак ще кажа, това го знам. След загубата на работата ми, след отказите на управителния съвет на блока да одобри евентуалните купувачи на апартамента ми, след санкциите на данъчните аз преживях още един удар. Един издател, с когото бях подписал договор за книга, за която бях получил аванс, ме осъди да върна аванса, след като бях изпуснал срок. (Сроковете за книги често се изпускат и обикновено се удължават без проблем.)
С две думи, икономиката може да се сведе до написаното под карикатурата на великия Брус Ерик Каплан в „Ню Йоркър” – „Мислехме, че това е просто скапан период от живота, а то се оказа животът”.
Нашият живот. За много от нас, мълчаливите страдалци, които не могат да говорят за финансовите си премеждия, не само банковите сметки, но и собственият живот е поставен на риск. Американската асоциация на психолозите провежда ежегодно изследване на стреса в Съединените щати. Докладът й от 2014 година, според който 54 процента от американците твърдят, че месечните им приходи едва им стигат, за да покриват разходите си, разкрива, че парите са основният фактор, причиняващ стреса. 72 процента от възрастните казват, че често се случва да са в стрес заради пари, а почти четвърт от тях определя този стрес като изключително голям.
Както финансовата импотентност, така и стресът удря по всички възрастови групи независимо от нивото на доходите. Не е изненадващо, че прекомерното напрежение се отразява зле на здравето на човека, както, разбира се, и твърде малкото приходи. 32 процента от анкетираните в доклада казват, че не могат да си позволят здравословен живот, а 21 процента твърдят, че са толкова финансово закъсали, че не са посещавали лекар или планират да отидат на преглед още от миналата година
Но най-коварните ефекти на финансовата нестабилност се простират отвъд физическото здраве, те удрят по нашето цялостно благополучие. „Финансовата несигурност се свързва с депресия, тревожност и загуба на личен контрол, което води до трудности в брака” – казва финансовият психолог Брад Клонц. Аз също съм запознат с тези факти. Парите могат да променят всичко, точно както пее Синди Лопър. Но липсата им определено съсипва.
Финансовата импотентност сее нещастие. Държи те буден през нощта и те кара да не искаш да ставаш сутрин. Принуждава те да се оттеглиш от света. Тя се храни с чувството ти за собствена стойност, със самочувствието ти, изсмуква енергията и най-лошото – надеждата ти. Съсипва връзки, обръща съпрузите един срещу друг, вкарва ги в гневни тиради, изпълнени с клевети и обвинения, и дори настройва деца срещу родители, въпреки че това поне, слава богу, не се е случвало на мен. Останалото обаче се случи и продължава да се случва. Смятам се за доста корав и гъвкав човек. Какво правят тези, които не са? Провалят се. Голям брой американци вече се провалиха според много икономически стандарти. Това може би е най-голямата ни тайна национална болка, дълбока и трайна. Ние сме импотентни.
Въпреки че страданието е предимно индивидуално и до голяма степен скрито от погледа на останалите, то може би вече е започнало да подкопава националния ни дух. Хората искат да чувстват, имат необходимост да усещат, че се развиват в този свят. Това всъщност ги поддържа живи. Те имат нуждата да усетят, че животът им ще се подобри и дори нещо повече – че животът на техните деца ще е по-добър от техния, точно както те самите са вярвали, че техният живот ще е по-добър от този на родителите им. Но все по-малко хора вече се чувстват по този начин.
Анкета на „Ню Йорк Таймс” от 2014 година показа, че едва 64 процента от американците твърдят, че вярват в Американската мечта – най-ниският процент през последните две десетилетия. Подозирам, че нашето чувство на импотентност в лицето на финансовите трудности е не само източник на обезверяване, а и на гняв, който заразява националната ни политика, ярост, която се измества към нелегалните имигранти, китайската търговия или към президента Обама точно защото не сме в състояние или не желаем да посочим истинския й източник. Както е написал икономистът от Харвард Бенджамин Фридман през 2005 година в книгата си „Моралните последици от икономическия растеж” – „Просто да си богат няма да те отграничи от едно общество, намерило убежище в неизменяемостта и нетърпимостта, след като членовете му са изгубили чувството, че се движат напред”. Днес, изглежда, стоим пред прага на точно такова убежище, достигнали сме точката, в която бълбукащата финансова импотентност избухва в политическа ярост.
Много американци все още остават оптимисти, поне публично. Проучване на „Пю” от 2014 година разкрива, че 55 процента от гражданите на САЩ харчат на месец толкова пари, колкото изкарват, а и повече, а почти същият процент казват, че имат благоприятно финансово състояние, което може и да означава, че някои от тях са прекалено уплашени да признаят, че не е точно така. Или вероятно са толкова финансово неграмотни, че не разбират сериозността на проблемите си.
Много от учените, с които съм разговарял, също са оптимистично настроени. „Хората притежават изобретателност, посредством която могат да се справят с толкова много проблеми” – каза ми Анна-Мария Лусарди. „Мисля, че най-накрая започваме да осъзнаваме, че мозъкът не може от само себе си да работи с парите”, твърди Брад Клонц, който вярва, че американците са наясно, че трябва да поемат контрол над финансовия си живот.
Но оптимизмът няма как да премахне факта, че заплатите продължават да са в застой. Личните спестявания продължават да са ниски. Животът на средната класа се поддържа изключително трудно. (Проучване, направено преди рецесията от Федерацията на потребителите на Америка, показва, че 21 процента от американците мислят, че „най-практичният” начин да получат няколкостотин хиляди долара е да спечелят от лотарията.) Аз се опитвам да разчитам на себе си, гледам реалистично на света. Но надеждата вече не идва толкова лесно, дори при нация на мечтатели и идеалисти. Това, през което преминават толкова много хора от толкова много години, може наистина да изглежда просто като скапан период. Но е много по-вероятно да се окаже целият ни живот.
__________________________________________________________________________________
* Да се стремиш да притежаваш същите скъпи предмети и да вършиш същите неща като приятелите и съседите, за да не изглеждаш на по-ниско социално ниво от тях. Б.пр.
Няма коментари:
Публикуване на коментар